Посланик на България в различни държави по света и в НАТО, депутат от Великото народно събрание, музикант, историк и преводач, тя е и даровит автор, чиято книга "Сбогом, Брюксел" предизвика интереса ни. Срещаме се в дома й в центъра на София – място, за което твърди, че никога не напуска, дори когато е на хиляди километри от него. И освен с богатия си житейски опит, Леа впечатлява с умението си да разказва толкова увлекателно, че е лесно да загубиш представа за времето.
Какъв е процесът при написването на една книга?
Писането на една книга включва един много голям подготвителен период, в който се прави "архитектурният план на къщата" и той отнема най-много време. Нужно е да се създаде конструкцията на интригата, след това да се изработят нейните подробности. Тя не трябва да се клати и при най-малкото бутване да падне на земята. Това означава, че различните сюжети се изследват в най-големи подробности. Когато говорим за една епоха, дори когато става въпрос за 1989 г., трябва да знаем между определените месеци какво точно се е случило. За тази цел писателят отива в някоя голяма библиотека и чете всички вестници от онова време, защото така се потапя в атмосферата, а освен това те му предоставят онези безценни детайли, които не може да измисли сам и които придават правдоподобност на онова, за което пише.
По този начин ли подходихте към "Сбогом, Брюксел"?
Да и това за мен беше едно изключително интересно упражнение, както от историческа, така и от географска гледна точка. Въпреки че съм живяла дълго в Брюксел, често го посещавах, докато пишех книгата - спах в хотела, който е описан, отидох във всички споменати заведения. Накрая, седмица преди да завърша романа, бях отново там с мой много добър приятел – любител фотограф, който всъщност е високопоставен дипломат в Европейската комисия. С него снимахме абсолютно всички обекти, които присъстват в книгата и дори изследвахме пътя, по който се стига до тях, защото моите герои се движат, ходят по улиците. Спомних си, че Дан Браун беше забравил да направи това в първата редакция на "Шифърът на Леонардо" и после го критикуваха, че "тази улица била еднопосочна", "така не можело да се стигне до тази страна на Лувъра" и т.н. И когато са првеждали книгата му на френски, той е отишъл и нанесъл поправките. Аз, реших да изпреваря тази възможност и когато книгата стане бестселър, което очаквам да се случи и започнат да я превеждат, да не си създавам допълнителен труд и да го направя предварително (Смее се).
Откъде дойде тази необходимост да пишете?
С всяка своя книга започвам наново да живея, все едно че тя ме връща десетилетия назад и това е може би фантастичното в писането. Навремето бях написала един роман, който се казваше "Ex Libris" за австрийска художничка, която попада в България след войната. Естествено той не можа да види бял свят, както и следващият - описващ обстановката в един провинциален театър - умален модел на държавата, в която живеехме в онази епоха. Директорът на театъра беше диктатор, който олицетворяваше нашия държавен ръководител. Тогава ме предупредиха, че няма никакви шансове книгата да бъде публикувана и да престана с тези занимания. Аз ги послушах, защото човек не може да пише без да има поне минимална публика. Но с литература се занимавах непрекъснато като преводач от френски, фламандски и руски и беше нормално в един момент, когато нещата се промениха, да пробвам отново. След като завърших първата си творба, си казах, че един писател пише книги, а не само една и трябва да продължа.
Вие сте започнали кариерата си като музикант. Как от една толкова творческа дейност решихте да се насочите към дипломацията?
Аз, всъщност имах късмета да изживея няколко живота паралелно. Дипломацията е едно интересно и сложно изкуство и мисля, че в него имат място хора с повече въображение, защото са по-изобретателни. През 1990 г., след като вече бях избрана във Великото народно събрание, в България за първи път дойде комисарят от Европейската комисия Франс Андрийсен. Бях поканена на среща с президента и министър-председателя, на която се дискутираха възможностите за преговори на България с Европейския съюз. Тогава комисарят - човек с много богата култура, говори за полифонията на връзките във Съюза, за хармонията и т. н. Накрая президентът с чувство за хумор каза: "След като употребихте всички тези музикални термини, ще разберете защо сме решили да ви изпратим като посланик в Брюксел един музиколог, който разбира и от хармония и от полифония." Всъщност, ориентацията ми към изкуството, ми отвори много врати в общуването с дипломатическия елит в Брюксел. Бившият генералният секретар на НАТО - Вили Клаас, беше професионален диригент и когато в качеството си на Генерален секретар дойде за първи път в София, аз уредих да дирижира Софийската филхармония, което за него беше фантастично преживяване.
Кое смятате за свое най-голяма постижение от работата ви като дипломат?
Това са изключително близките връзки, които създадох с НАТО – както на институционално, така и на личностно равнище. Когато започнах да представлявам страната ни, бях първата жена - посланик в НАТО. Срещнах се с много големи личности, като Манфред Вьорнер, който тогава беше генерален секретар, а негов заместник по политическите въпроси беше Гебхард фон Молтке. Понеже съм историк, когато се запознахме му казах: "Сега ще ви задам един личен въпрос. Вие от същите фон Молтке ли сте, за които си мисля?", и той потвърди. Неговият дядо е бил генерал на Бисмарк, а чичо му е бил сред онези, които са правили заговор срещу Хитлер. Тези хора станаха мои настойници. Когато през есента на 1991 г. се взе решение България да бъде поканена в Северноатлантическия съвет за сътрудничество, което беше предверието на НАТО, Фон Молтке ми се обади от летището и каза: "Ще ми направите ли едно хубаво кафе? Искам да мина покрай вас." Дойде в резиденцията и ние се прегръщахме, целувахме, пихме шампанско и това не беше акт на формални отношения.
Политиката ви е срещнала и със съпруга ви. Така ли е?
Аз съм се омъжвала три пъти и както съм казвала не веднъж - и трите пъти щастливо! Първият ми брак беше с колега музикант, с когото имаме прекрасен син. Той обаче замина за чужбина, а мен не ме пуснаха, останах в България и по-късно се разведохме. Междувременно срещнах втория си съпруг, който беше един фантастичен човек и изключително даровит хирург. Той дойде с мен в Брюксел и ми помогна в дипломатическата работа - владееше много езици и общуваше с хората по елегантен начин. С Манфред Вьорнер станаха близки приятели и играеха заедно тенис. За мое голямо нещастие той почина в Брюксел. Краят на мандата ми беше силно покрусен от тази внезапна смърт, след което се прибрах в България. По-късно бях изпратена като посланик в Швейцария и там срещнах настоящия си съпруг, който пък е професионален политик – бил е кмет 16 години, а преди това – депутат. С него сме от различни политически направления - той е социалдемократ, докато моите разбирания са в дясно от центъра, но това не ни пречи да имаме наистина хубави приятелски отношения. Доказателство е фактът, че той ме следва навсякъде и когато сме тук, учи български, свиква с нашата кухня и въобще се чувства като у дома си.
Какво е впечатлението му от страната ни?
Той много хареса България още в първия момент, в който дойде и беше приятно изненадан от това, че попадна в доста по-европейска страна отколкото си представяше. Веднага ни упрекна, че не знаем как да представяме държавата си и че на Запад създаваме впечатление, че сме изостанали. Той казва, че сме една обедняла страна, защото има много голяма разлика между "бедна" и "обедняла" - обеднелите хора носят в себе си вътрешното богатство на наследственото възпитание, на традициите и историята си. Затова аз много се дразня, когато ми казват, че България е най-бедната страна в Европейския съюз и винаги ги поправям с терминологията на мъжа ми. В никакъв случай ние не трябва да подценяваме това, което представляваме като държава, като хора, въобще като културно богатство.
Говорите ли си за политика вкъщи?
Непрестанно, ние започваме и свършваме с това. Гледаме всички новини, където и да се намираме по света, на различни езици. Той продължава да се занимава с политика, аз също съм член на един консултативен съвет по външна политика, чието седалище е в Брюксел.
Със съпруга ви идвате от различни държави, с различен културен бекграунд. Как успявате да се напаснете, така че да се получи едно хармонично семейство?
Да ви кажа няма абсолютно никакъв проблем, може би защото аз съм като пергел - острието ми е забито в София, а кръгът, който описва другата част се е разширявал много и се е спирал в различни държави по света. Аз съм много любопитен човек и ми е страшно интересно, когато отида на едно място да разбера какво харесват хората, създавам си бързо контакти, приобщавам се към съответната кухня, не се ограничавам в някакво мое гето, в което да се затворя с навиците си.
Живяла сте в много държави и все пак София е мястото, на което винаги се връщате.
Когато ме питат колко време прекарвате в България, аз отговарям "24 месеца в годината" (Смее се.). Ако не съм тук, говоря с всичките си близки и някои от тях дори не знаят, че се намирам на друго място. Често се смята, че само хората с големи възможности могат да си позволят да пътуват, но това не е вярно. Има хиляди начини човек да бъде другаде, аз например се придвижвам така както го правят младите.
Какво е първото нещо, което правите, когато се прибирате в София?
Аз съм човек, който е много привързан към къщата си, където и да живее. Тоест първото нещо, което правя е след 24 часа тя да изглежда така, все едно никога не е била напускана. Страшно мразя място, което прилича на бивак – с разхвърляни куфари и багажи. Пътуването трябва да спре в момента, в който стигнете прага. И тъй като аз не винаги се прибирам за дълги периоди, съм добила една светкавична техника за няколко часа да превръщам като с магическа пръчка къщата си в дом.
Освен в България и Швейцария, вие имате къща и в Испания. Предполагам, че посещавате и сина си, който живее в Щатите. Чувствате ли се по различен начин на различните места?
Не казвайте, че имам няколко къщи, защото аз имам само една и това е домът ми в София (Смее се). Мъжът ми има къщи в Швейцария и Испания и тях ги използваме по същия начин като тази в България – навсякъде имаме същите легла, кафе машини, компютри –малкият пакет, който ни е необходим, за да съществуваме нормално. Освен това постоянно посрещаме гости, така че, когато ходим някъде, винаги носим със себе си тази компания от хора, които обичаме и така не чувстваме промяната от преместването.
Наричате цветята си свои "домашни любимци". Колко такива "домашни любимци" имате?
Всъщност, големият градинар е моят съпруг. При него това хоби достига високите етажи на професионализма - той отглежда цветя, дървета, храсти и поддържаме навсякъде градини, включително и тук. Те са различни, в зависимост от мястото и от националния му характер. Страшно много обичаме да бродим из горите и да ходим за гъби, което е фантастично занимание.
Доколко сте суетна?
Смятам, че попадам в средностатистическата граница на суетност, което значи, че не съм безразлична, но може би с възрастта и опита – количеството отстъпва за сметка на качеството. От доста време предпочитам да имам едно нещо, но то действително да бъде ценно и това се отнася до всичко. Доста взискателна съм към грижата за лицето си и един от малкото луксове, които си позволявам, е наистина добра козметика.
Синът ви живее в САЩ. Колко често успявате да се виждате?
Това вече е един въпрос, който наистина е болезнен. С него имаме много близък контакт, но не мога да си позволявам да пътувам до там повече от два пъти годишно. Синът ми, снаха ми и едното ми внуче, имам и второ на път, живеят в центъра на Манхатън. И двамата са архитекти, работят много, но прекарват всичките си ваканции в България. За Коледа се събираме заедно в Швейцария - в голям формат, включително и с децата на моя съпруг.
Снаха ви българка ли е?
Не, тя е американка и е женена за сина ми вече 6-7 години, но много харесва България. Преди няколко години дори искаха да дойдат да работят тук по един проект, но се появиха други възможности в Америка, и отложиха това може би за по-късен етап.
Колко голям е внукът ви?
Той сега проходи и започва да проговаря. Разбрах, че първата дума, която е казал, не е "мама" или "тате", а "куче", защото те имат домашен любимец. Мисля, че това детенце ще проговори едновременно и на двата езика, защото единият родител му говори на английски, а другият - на български. Отидох в средата на февруари за рождения му ден, когато навърши годинка, и занесох цял куфар с български книжки. Трябваше да си припомня целия детски репертоар от наши песнички, защото това беше строгото нареждане на моят син.